Нашият живот е в нашите ръце!

Пътят ни е осеян с много препятствия – падаме, цапаме се, удряме се, боли ни. Но животът продължава – тези изпитания трябва само да ни направят по-силни. Те не са края на нашия живот, на нашето щастие. Щастието? То ни очаква някъде там, но трябва да си го заслужим и да се преборим за него. То не ни се дава даром и не ни застига без да го потърсим.

Усмивката трябва да съпътства живота ни, да е част от ежедневието ни, да е път към сърцата на околните, да е част от нашата същност и независимо, че някой не отвръща на нашата усмивка, тя трябва да е вътре в нас, да се усмихват сърцето и душата ни. Хора всякакви.. Но ти.. ти си по-добър/а от тях щом се усмихваш и щом успяваш да превъзмогнеш тяхната грубост, студенина и безчувственост. Тези хора не са щастливи. Те са просто едни същества, които битуват, а не живеят. Ти? Ти си жив човк! Ти живееш, не просто съществуваш, когато застанеш над всичката студенина и всичко лошо, което срещаш и преживяваш, когато се научиш да приемаш всяко нещо в живота не като даденост, а като възможност да покажеш себе си, истинската си същност, истинските си мисли. Всеки има недостатъци. Няма перфектни и безгрешни хора. И всеки е различен по своему. Всеки има свой път, който трябва да извърви сам, за да издигне личността си на по-високо ниво. Защото всеки един живот ни се дава, за да имаме възможност да се усъвършенстваме и когато не сме отработили нещо в себе си, то получаваме нова възможност – един живот, едно прераждане, за да успеем да го отработим. Понякога е много трудно, друг път е по-лесно. Но трябва да се борим, да не пропиляваме възможността, която ни е дадена. Когато паднем, трябва да се изправим, колкото и да ни боли. Можем да си поплачем, за да ни олекне, да споделим мъката си, но трябва да се изправим, за да продължим! Пътят към щастието и вътрешната хармония е трънлив, но това, което ни очаква в края му си заслужава.

Любовта към живота трябва да развием в себе си. Любовта към живота и към всичко в него, кеото е прекрасно. А прекрасното е много!! Наистина много! Не успяваме да го видим, потънали в скучното ежедневие и в проблемите си, защото наистина, ако се огледаме около себе си, ще видим, че сме се затворили в една малка кутийка, наречена ежедневие, от която не сме излизали тооолкова отдавна, че всичко започва да ни дразни, изнервя… А не трябва така. Защо ни е да сме изнервени след като можем да бъдем усмихнати и да се радваме на всичко, което имаме и което сме постигнали? Поне свободата е нещо, което никой не може да ни отнеме, освен ако ние не позволим! Както и мечтите… Всъщност никой не може да ни отнеме нищо без да му го позволим…

Нека се радваме на живота!!! Защото той може да бъде и прекрасен, стига да го поискаме и да се преборим, за да го постигнем :))

Приказка за езерната вода и приятелството

Днес времето обещаваше да бъде слънчево, топло и тихо. Водата в езерото се събуди от ранния шепот на вчтъра и от нежното му докосване, с което той постави едно брезово листо върху огледалото му. Листото се огледа и започна да оправя сутрешния си тоалет, тъй като беше нетърпеливо по природа и никак не му се седеше на клончето от началото на пролетта, та до сега. Водата му се усмихна и поизчисти с мокра ръка насъбралия се прах върху зелената му гладка кожица. Така в играта с немирния листец, водата не видя колко бързо Слънцето се беше издигнало и лъчите му вече падаха косо върху гладката й повърхност. Ставаше все по-топло и по-топло. Брезовото листенце вече се беше завряло на сянка до брега под една надвиснала цветовете си синя камбанка и се готвеше за следобедния си сън.
Водата в езерото си имаше една голяма мечта. Не, че и беше зле в езерото, но при нея всеки ден долитаха много птици, които след като утоляха жаждата си, пърхаха с крилца в плитчината, за да охладят загретите си от слънцето телца, а после шумно излитаха нагоре и се изгубваха от погледа й из небесните висини.

– Да можех и аз да полетя като тях! – често въздишаше водата.  – Трябва да е много приятно да се рееш из небесната шир! А може би ще си намеря и нови приятели по този начин… – често си мечтаеше тя на глас.
– Хмм… и защо са ти нови приятели? – попита я един ден малката жабка.
– Защото приятелството е най-хубавото нещо! – отговори водата –  Това е другото твое „Аз“. Едно толкова подобно на теб, но и толкова различно същество, което ти помага да видиш света и по друг начин и двамата заедно да откривате нещо ново.
– Може и така да е – каза малката жабка – но аз предпочитам да си скачам сама.
– Хей, искаш ли да станем приятели? – извика някой и загъделичка топло и нежно водата.
– А, Слънце , това ти ли си? Искам разбира се, но не зная как – отговори водата.

– Много е лесно! Достатъчно е само да ми вярваш, че няма да ти навредя, а аз ще ти помогна да изпълниш мечтата си.

– Мечтата ми? Да полетя като птиците? Та аз нямам криле!
– Всеки може да има това, за което си мечтае стига да повчрва в мечтата си. Хайде, хвани се за някой от лъчите ми – каза Слънцето – и аз ще ти покажа цялата красота на небесната шир.
Тогава се случи нещо, което водата даже и не беше сънувала. Топлите лъчи я замилваха толкова нежно, че тя почувства цялата обич и топлина на слънцето. Прииска й се да затанцува и тя се хвана за лъчите му и се заиздига нагоре и нагоре…  Усещаше се такава, каквато никога не е била – бяла, нежна и ефирна. Не смееше да отвори очи, но когато го направи, видя, че наистина е лека и бяла като мъглата сутрин, която се стелеше над езерото. Тя се беше издигнала толкова нависоко, че то й приличаше на малка синя точица. Беше красиво, невиждано, най-невероятното преживяване, което бе имала в живота си. Приятелството й със Слънцето й беше дало усещания и възможности, които я правеха не само щастлива, но й даваха криле като на птиците,  над които тя летеше и поглъщаше цялата красота на небето и земята.
Толкова много щастие водата не можеше да побере в себе си. Нежното й сърце не издържа и тя заплака. В началото сълзите й се ронеха едва, едва.
– Май ще вали – каза жабката от езерото и погледна към надвесилия се пухкав бял облак.
– Водата се завръща в езерото. Но всеки се завръща в дома си един ден – добави дълбокомислено водното паяче.
А сълзите на водата от капчици се превръщаха във водни струйки. Превръщаха се в пречистващ дъжд, видял и отразил красотата на земната шир и необятността на небесните висини. Езерото протегна ръце и водните стрйки се стичаха и пълнеха коритото му с укротената  бяла и щастлива вода, променена от едно ПРИЯТЕЛСТВО, което й беше дало цялото щастие и обич, на което беше способно…

Източник: http://shtyrkel.eu/forum/index.php?act=articles&CODE=03&id=9365

Когато обичаш някого… и споменът за него

Когато обичаш някого, не ти трябват снимки за спомен от него. Ти го пазиш в сърцето си, той е в мислите ти, усещаш го със сетивата си въпреки, че не е до теб. Дори да нямаш нито един запечатан миг с него на снимка, какво от това? Ти помниш лицето му, помниш усмивката му, помниш искриците радост и сълзите от тъга в очите му, усещаш допира му и цялата емоция, която ти е предал чрез него, усещаш насладата от момента, в който си бил близо до него, усещаш топлината, която се разлива по тялото ти, знаейки, че този човек те обича и ти също го обичаш: усещаш ОБИЧТА, БЛИЗОСТТА, ПОДКРЕПАТА, СПОКОЙСТВИЕТО, ДУШЕВНИЯ МИР в себе си… усещане, което само този човек би могъл да ти даде!

И всичко това пазиш в паметта си, скътаваш в душата си… Не ти трябват снимки, няма нужда от тях. Споменът за усещането, самото усещане е вътре в теб и можеш винаги да го извикаш, когато имаш нужда, за да почувстваш същото, което и тогава, когато се е запечатал в теб. И в този миг бъди щастлив, не изпитвай болка, защото е щастие самия факт, че можеш да изпиташ същото отново! Този спомен ти дава много повече от хартийка с образ. И да, снимките също ти създават усещания, когато ги погледнеш, но това е именно, защото те събуждат този спомен вътре в теб, както клечицата кибрит се запалва щом я драснеш в коя да е кибритена кутийка. Как запомняш чувството и можеш да го възпроизведеш абсолютно същото?!! Та това не са думи, а нещо, което само се опитваме да опишем с думи, но едва ли някой би могъл да го предаде цялостно и завършено така, както наистина го чувства. Но усещането все пак се запазва… и ние сме щастливци, че е така!
Гледах филма „Великата тайна на водата“ преди време и вчера, провокирана от един коментар тук в блога, го гледах отново. Осъзнах… Водичката в нас запаметява усещанията ни. И прекрасни, и не… всичко помни! Няма значение, че не са думи, тя съхранява емоцията ни в структурата си. Формира молекули с очертанията на нашите емоции! Чудно!

Затова, когато обичаш някого, бъди сигурен, че споменът за него и тази обич ще останат непокътнати във времето и когато имаш нужда от него, обърни се към себе си… ще си спомниш, ще почувстваш отново…

Любовта и страха

Любовта не задължава. Страхът е изпълнен със задължения. По пътя на страха, каквото и да правим, то е защото трябва да го направим и очакваме другите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме задължението и веднага след като то се появи, ние започваме да му се съпротивляваме. Колкото повече съпротива оказваме, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията. От друга страна, любовта не притежава съпротива. Каквото и да правим, то е защото искаме да го правим. То става удоволствие, то е подобно на игра и ние изпитваме удоволствие от него.

При любовта няма очаквания. Страхът е пълен с очаквания. Посредством страха ние правим нещата, защото трябва да ги направим и очакваме и другите да направят същото. Ето защо страхът наранява, а любовта не наранява. Ние очакваме нещо и ако то не се случи, се чувстваме наранени. Обвиняваме другите, че не изпълняват нашите очаквания. Когато обичаме, нямаме очаквания – правим нещо, защото така искаме и другите хора постъпват по определен начин по същата причина – защото така искат или не искат и в това няма нищо лично. Когато не очакваме нещо да се случи, ако нищо не се случи, това не е важно. Не се чувстваме наранени, защото всичко, което става е О.К. Ето защо почти нищо не ни наранява, когато обичаме. Ние не очакваме, че нашият любим трябва да направи нещо, и съответно нямаме задължения.

Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително себе си. Ако аз съжалявам за вас, това означава, че не ви уважавам. Означава, че не можете да правите собствен избор. Когато трябва да правя изборите вместо вас, в тази позиция аз не ви уважавам. Ако не ви уважавам, тогава аз се опитвам да ви контролирам. През повечето време, когато казваме на децата си как да живеят техния си живот, това е защото не ги уважаваме. Съжаляваме ги и се опитваме да направим за тях това, което те самите трябва да направят за себе си. Когато не уважавам себе си, аз се съжалявам, струва ми се че не съм достатъчно добър за този живот. Как да разберете кога не уважавате себе си. Когато казвате: “Горкият аз, не съм достатъчно силен, достатъчно интелигентен, достатъчно красив, не мога да го направя.” Самосъжалението произтича от липсата на респект.

Любовта е безжалостна. Тя не изпитва съжаление към никой, но е състрадателна. Страхът е изпълнен със съжаление, той изпитва съжаление към всеки. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не смятате, че съм достатъчно силен за да се справя. От друга страна любовта респектира. Обичам те – зная, че можеш да се справиш. Зная, че си достатъчно силен, достатъчно добър и интелигентен, за да направиш свой собствен избор. Не е необходимо да правя избор вместо теб. Ти можеш да го направиш. Ако паднеш, аз ще ти подам своята ръка, мога да ти помогна да станеш. Мога да кажа: “Ти можеш, продължавай напред.” Това е състрадание, но то не е същото като да изпитваш съжаление. Състраданието произтича от уважението и любовта, а чувството на съжаление е резултат от страха и липсата на уважение.

Любовта е напълно отговорна. Страхът избягва отговорността, но това не означава, че няма отговорност. Като се опитваме да избегнем отговорността, ние правим една от най-големите грешки, защото всяко действие има последствие. Всичко, което мислим, всичко, което правим, има последствия. Когато правим избор, ние имаме резултат или реакция. Ако не направим избор, пак имаме резултат или реакция. Ние ще преживеем последствията от нашите действия по един или друг начин. Ето защо всяко човешко същество е напълно отговорно за своите действия, дори и да не иска да носи тази отговорност. Другите хора може да се опитват да платят за вашите грешки, но вие така или иначе ще си платите за грешките и тогава като цяло плащате двойно. Когато другите се опитват да поемат вашата отговорност, това само създава по-голяма драма.

Любовта винаги е мила, страхът не е. Поради страха ние сме изпълнени със задължения и очаквания, не проявяваме респект, избягваме отговорността и изпитваме съжаление. Как да се почувстваме добре, когато толкова ни е страх. Чувстваме се жертва на всичко. Чувстваме се ядосани, тъжни, ревниви или предадени.

Гневът не е нищо друго освен страх с маска. Тъгата, също е страх с маска, ревността също. С всички тези емоции, идващи от страха и предизвикващи страдание, ние само претендираме, че сме мили. Ние не сме мили, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Ако вие сте на пътя на любовта, нямате задължения, нямате очаквания. Не съжалявате себе си или партньора си. Всичко върви добре за вас и затова усмивката е винаги на лицето ви. Чувствате се добре със себе си, и тъй като сте щастлив, вие сте мил. Любовта винаги е добра и тази доброта ви прави щедър и отваря всички врати. Страхът е егоистичен – това е само за мен. Егоизмът затваря всички врати.

Любовта е безусловна. Страхът изобилства от условия. На пътя на страха, аз ще те обичам, ако ми позволиш да те контролирам, ако си добър към мен, ако подхождаш на образа, който съм си изградил за теб. И понеже ти никога няма да постигнеш този образ, аз те осъждам за това и те обявявам за виновен. Много пъти аз дори се срамувам от теб, защото не си това, което искам. Ако не подхождаш на този образ, ти ме смущаваш, дразниш ме, не мога да проявявам никакво търпение към теб. Аз просто претендирам за доброта. На пътя на любовта няма ако, няма условия. Обичам те без причина, без никакви оправдания. Обичам те такъв какъвто си и ти давам свободата да бъдеш такъв. Ако не те обичам такъв, тогава по-добре да бъда с някой друг, който отговаря на моите изисквания. Нямаме право да променяме, когото и да било и никой няма право да променя нас. Ако решим да се променяме, това трябва да е защото ние така искаме, защото не желаем повече да страдаме.

Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха. Те се обвързват, защото чувстват че трябва да бъдат обвързани. В тази връзка проявяват всички свои очаквания към партньора си и към себе си. Цялата тази драма и страдание съществуват, защото ние използваме канали за комуникация, които са съществували още преди да се родим. Хората съдят и стават жертви, клюкарстват се взаимно, клюкарят с приятели, клюкарят в бара. Карат членовете на семейството да се мразят един друг. Натрупват емоционална отрова и я предават и на децата си. “ Виж баща си – какво ми направи. Не бъди като него. Всички мъже са такива, всички жени са такива.” Ето какво правим с хората, които обичаме толкова много – със собствените си деца, приятели и партньори.

На пътя на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила да защитим себе си от емоционалната мъка. А истината е, че не бива да има никакви правила. Тези правила повлияват върху качеството на каналите за комуникация между нас, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Ако ти имаш очаквания какъв да бъда, тогава аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм това, което искаш. Когато съм честен и съм това, което съм, ти се чувстваш наранен, ти се ядосваш. Тогава аз те лъжа, защото се страхувам от твоята присъда. Страхувам се, че ще ме обвиниш, че ще ме осъдиш и ще ме накажеш. И всеки път, когато си спомниш, ти ме наказваш отново и отново за същата грешка.

На пътя на любовта има справедливост. Ако направите грешка, плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате себе си, вие се учите от тази грешка. На пътя на страха няма справедливост. Карате себе си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка. Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили. Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения…, защото те са на пътя на страха…

Ето какво се случва, когато изхождаме от пътя на страха. Тъй като не те уважавам, аз действам сякаш ти не си достатъчно интелигентен, за да видиш какво е добро и какво не за теб. Допускам, че не си достатъчно силен да влезеш в определени ситуации и да се грижиш за себе си. Аз трябва да те контролирам и казвам: “Нека го направя вместо теб” или “Не прави това”. Опитвам се да потискам твоята половина от връзката и поемам контрола за всичко. Ако аз контролирам цялата връзка, тогава къде е твоята част? Тя не работи….

По пътя на любовта, вие давате повече отколкото взимате. И разбира се, обичате себе си достатъчно, че да позволявате на егоистични хора да се възползват от вас. Вие няма да си отмъщавате, но сте наясно във вашите общувания. Може да кажете: “Не харесвам, когато се опитваш да се възползваш от мен, когато не ме уважаваш, когато не си добър с мен. Не се нуждая от някой, който да злоупотребява с мен с думи, емоционално или физически. Нямам нужда да чувам ругатните ти през цялото време. И не, защото съм по-добър от теб, а защото обичам красотата. Обичам да се смея, обичам да се забавлявам, обичам да обичам. И не защото съм егоист, аз просто не искам голяма жертва край мен. Това не означава, че не те обичам, но аз не мога да поема отговорност за твоя сън. Ако имаш взаимоотношения с мен, ще бъде твърде тежко за твоя паразит, защото няма да реагирам на твоя боклук въобще.” Това не е егоизъм; това е любов към себе си. Егоизмът, контролът и страхът ще разрушат почти всяка връзка. Великодушието, свободата и любовта ще създадат най-красивата връзка: продължаваща любовна история….

Накрая, ако вие разберете, че никой друг не може да ви направи щастливи, и че щастието е резултат на любовта, която извира от вас, тогава сте овладели великото майсторство… Изкуството на Любовта…

Можем да говорим за любовта и да изпишем хиляди книги за нея, но любовта ще е различна за всеки от нас, защото трябва лично да я преживеем. Любовта няма нищо общо с представите, тя е свързана с действието. Любовта в действие може да донесе само щастие. Страхът в действие може да предизвика само страдания.

Единственият начин да овладеете любовта е да я практикувате. Не е необходимо да оправдавате любовта си, да я обяснявате, необходимо е само да се упражнявате в любов. Майсторството се изгражда с практика.

Източник: „Овладяването на Любовта“

Няма нищо случайно

Защо човек обръща повече вниманиe на красивото и доброто около себе си, когато се чувства самотен и онеправдан? Защо сме по-чувствителни в тези моменти? Май не знам отговора… Мисля си, че може би, защото тогава разбираме, че сме пропуснали да се зарадваме на много малки нещица преди, които в този момент биха ни направили щастливи. Само, че тогава са ни се сторили като даденост, за която не е било нужно да се борим. Но те съвсем не са даденост, както не са без причина и случващите ни се лоши събития. Всеки изживява това, което си е заслужил било то в предишен живот, било в настоящия.
На мнение съм, че няма нищо случайно. Всеки човек, с когото се пресекат пътищата ни, всяко събитие, през което преминем… нищо не се случва току-така. Това са нашите уроци или нашите „награди“. Ако съумеем да се замислим върху преживяното и разберем посланието му, няма да повтаряме повече една и съща грешка, която е провокирала появата му или ако е хубаво, ще успеем да му се зарадваме. Не обърнем ли внимание просто ще продължим да си повтаряме грешката докато не научим урока си.
Затова и когато се чувствате потиснати, не се самосъжалявайте, а помислете и се запитайте: „Защо се чувствам така? Къде сгреших АЗ? Как мога да поправя грешката си?“. Не търсете вината у никой друг! Винаги сме си виновни самите ние. Ние решаваме как да реагираме в дадена ситуация, как да възприемем случващото се и резултатите са плод на тези реакции. Поправяйки грешките си, разсъждавайки върху действията си и осъзнавайки причината за тях, ние развиваме себе си, нашето самосъзнание. Едва ли бихме могли да достигнем духовно съвършенство, но стремжът към него ни носи достатъчно много – крачка по пътя към изчистване на натрупаната лоша карма или натрупване на добра. А нали затова сме на този свят. Така, че мислете му, ако днес не се усмихнете на някого от сърце и не кажете поне една добра дума 😉

Родният край

Вървя бавно, връщайки се от зъболекар и в мен се прокрадва едва доловимо мисълта, че след 3 дена заминавам да уча в Пловдив. Далеч от дом и семейство, далеч от родния край. Поглеждам от височината надолу към града. Моето градче – свидно и мило, така топло сгушено в подножието на балкана под раззеленените хълмове. Почувствах родния си край като част от мен… Осъзнавам, че обичам тази прекрасна земя под името Родопи. Живея в нея, обичам я и тя също ме обича и живее в мен :)) Трепти като пламъче в сърцето ми и ме топли усещането за нея.
Отново поглеждам плавно издигащите се планински върхове и сякаш виждам как се клатушкат леки вълни на спокойно море. Каква дивна хубост, каква необятна, неостаряваща и жизнена природа! Изпълват ме с гордост, с възхищение и радост тези зеленикаво-кафяви нежно разливащи се и в същото време величествено извисяващи се хълмове… Сетих се за думите на баща си: „Родопската песен е като Родопите: плавна и величествена…“. Сетих се и за произведението на Яворов „В полите на Витоша“(макар и не във връзка с основното внушение на произведението). Е, моето градче е в полите на Източните Родопи и сякаш е пропито с топлина. Неземна хубост и прелест, спокойствие и величие, уют и закрила… Сигурност е първата дума, която се прокрадва в мислите ми. Сякаш няма по-неповторимо, по-безопасно, по-райско, по-съкровено кътче за мен от нея! По тялото ми се разлива топлина, а очите ми не могат да се нагледат на върховната неописуема и неповторима гледка. Просто не мога да се наситя на красотата на пейзажа и на излъчваната от него мистична топлина. Родният край е най-скъп, най-хубав, най-приветлив, най-гостоприемен, най-ласкав, най-примамлив…
Преди не вярвах, че човек може толкова силно да обича мястото, където е роден и израснал, където е изпитвал толкова болки и радост, където е прекарал детството си. Сега се убедих, почувствах… и изпитвам странна тъга, че се откъсвам от него. Където и да съм, то винаги ще ми липсва, ще ме сгрява споменът за него в студените и сурови зими, ще ме облива с топлина, когато съм тъжна…
Тази гледка никога няма да забравя! И макар да не е по силите ми да я нарисувам с ръце, сърцето, душата и паметта ми му дават прекрасни и незабравими очертания, запечатани завинаги с обичта към родния край.

В търсене на хуманност

Това е едно от многото разказчета, които съм написала. Случайно го открих в един друг блог(представете си!!!): http://eagle.blog-reporter.net/tag/%D1%87%D0%B0%D0%B9/. По принцип го бяха публикували във вестник „Труд“ преди няколко години. Тогава бях в 12 клас и работех като сервитьорка. Разказчето е по действителен случай и е плод на породилите се в мен емоции от описаното събитие, което на пръв поглед не е кой знае какво. Ето сега публикувам и оригинала, който бях изпратила до вестника. Загубила съм някъде изрезката и е възможно да има леки разминавания заради корекции на редакторите, но поне публикуваното от мен си е оригинала 🙂 Бях си го озаглавила „В търсене на хуманност“, но явно редакторите са решили, че „Стотинки за чай“ е по-подходящо. Все пак аз наблягам на думата хуманност …

В търсене на хуманност

В един от напрегнатите си работни дни бързам да направя поредното топло кафе, а от вратата влизат все нови и нови клиенти. Една жена с измъчено лице, с подпухнали и сини вероятно от недоспиване очи се приближава. Мисля си: „Сигурно ще поиска цигари…“. Но не. Тя извади някакви документи. Преметна кичур къдрава коса назад и простря сухата си ръка към мен. Каза ми, че това е документ, подписан от кмета, който и дава права да поиска парична помощ от гражданите за болното си дете. С почти притихнал глас и сянка на тъга в големите и замъглени очи, ми обясни за нуждата от спешна операция на 10 годишния й син в чужбина. Кой знае защо аз и повярвах въпреки, че често идваха хора, събиращи пари уж в помощ на болни деца, голяма част от които лъжеха. Повярвах й! Може би, защото болката, изписана на преждевременно състареното й лице, изнемощелият й тих примиренчески глас и бедното й облекло ми направиха впечатление. Почувствах някаква празнота… Съчувствах й, но нямах възможност да й помогна. Стана ми някак тежко и задушно…
Попита ме кой е управителят. На масата до бара седяха шефът ми и няколко негови приятели. Посочих й него. Тя се извърна, поднесе му документите и тихо, с болка и примирение в гласа, му обясни същото, което и на мен. Шефът ми я погледна съчувствено. Но един от приятелите му, добре осигурен финансово, я погледна сърдито и каза: „Нямам пари за такива работи! Аз кафето едва си плащам…“. Жената сякаш очаквала подобен отговор, се обърна и тръгна сред другите масите в заведението. Нито един човек не и обърна внимание. Всички сякаш се бяха затворили за болката на другите.
Дожаля ми. Сякаш губех нещо ценно… губех вярата, че се е запазила хуманността въпреки трудните за всички години. Губех надеждата, че бездушието и егоизма няма да завладеят хората в условията на този и без друго труден живот. Вярно от социална гледна точка периодът не бе никак благоприятен, но това не трябва да е причина да забравяме, че живеем в общество, а не сами, че имаме нужда едни от други и трябва да си помагаме. Не трябва!
Жената седна на единствената свободна маса. Поръча си чай. Изражението на лицето й не се бе променило. Личеше, че почти бе изгубила надежда, че ще намери все пак някой добър човек, който да и помогне с каквото може, да я разбере и да и подаде рамо. Сякаш й се искаше да не живее…
Занесох й чая.
Навън температурите бяха минусови. Вътре печката работеше усилено, но аз чувствах студенина. Намирах се между множество вкаменени лица, заключили съчувствието и инстинкта си да помогнат в беда дълбоко, дълбоко в сърцата си. Сякаш страшният студ навън бе сковал и чувствителността им. Това ме порази… Всички си говореха за дребните ежедневни грижи и бяха забравили само за секунди за умиращото 10-годишно момченце и гаснещата от мъка жена, стояща редом с тях. Редом с тях… и далеч от тях…
Тя стана и ми подаде стотинките чая. Не ги взех. Помислих си, че дори и няколко стотинки все пак ще бъдат спестени за операцията на детенцето. А може би исках да върна своята и нейната вяра, че все още съществуват хора, които се вълнуват и от съдбата на страдащите – тези, които животът бе ощетил и лишил от спокоен живот. Тя благодари с лека усмивка, изразяваща малко радост. Излезе навън, облечена само в подобие на шлифер и може би блузка под него. Не мисля, че усети промяна във въздуха. Там беше също толкова студено, колкото и вътре…

Размисли

Гледах „Море от любов“… много се разчувствах дори разплаках… Не, не е обикновената история за двама влюбени, които се обясняват един на друг. Този път беше различно… покъртителна история за едно семейство, загубило най-ценното в живота си – 15 годишното си дете, отгледано с любов! Трагедия… Не знам какво повече да кажа! И понеже зная, че моите родители също са загубили дете, а аз сестра си, макар и да не я помня понеже съм била малка, ме заболя само като ги гледах двамата. Помислих си колко силен трябва да е човек, за да запази любовта си към хората и към живота въпреки загубата на част от себе си. Чудя се как моите родители са оцелели, как са се запазили толкова добри. Продължили са… може би заради мен, може би защото са нямали друг избор… не знам, но сега осъзнавам колко силни личности са. Сълзите ми текат… колко ли тежко им е било? Разбирам защо съм толкова ценна за тях, защо мама винаги иска да съм до нея, защо баща ми прави всичко възможно, за да не се чувствам лишена от нищо… А аз винаги съм казвала, че няма да се върна да живея в родния си град. Сигурно ги боли, когато ме слушат да говоря така. Човек е егоист. Разбира колко ценно е нещо или някого за него едва, когато го загуби. И всеки го знае, казва го, но не всеки го осъзнава напълно. Не е ли странно как не можеш да живееш сам?! Нужен ти е поне един човек, който да те обича и обгрижва било то родител, приятел или любимото ти същество. А децата… защо залагаме толкова на тях? Аз лично като видя дете изпадам в едно такова състояние на умиление… Изглеждат ми искрени, изпълнени с живот, прекрасни същества… ангелчета, беззащитни и същевременно излъчващи огромна сила – силата на обичта, силата на съзнанието, силата на невинността, силата на вярата и надеждата, на жаждата за живот, силата на…. душевността, която се открива, която се оголва и не се страхува да се покаже такава, каквато е! Затова има и една приказка: „Чиста и невинна като детската душа“(не е точно така, но смисълът е същия 😉 ) Децата са богатство! По някакъв начин те карат да си спомниш всичката емоционалност, която си загърбил. Ставаме безчувствени с времето съм забелязала. Не знам защо, не знам как, не знам кога… Просто в един момент осъзнаваш, че не си толкова чувствителен и неща, за които преди си се разчувствал, сега дори не намират място в мислите ти… Това ме плаши понякога… Затова се възхищавам на родителите си и на тези хора, които се появиха в „Море от любов“. Запазили са своята чувствителност и душевност въпреки, че живота им поднася гадости…