В търсене на хуманност

Това е едно от многото разказчета, които съм написала. Случайно го открих в един друг блог(представете си!!!): http://eagle.blog-reporter.net/tag/%D1%87%D0%B0%D0%B9/. По принцип го бяха публикували във вестник „Труд“ преди няколко години. Тогава бях в 12 клас и работех като сервитьорка. Разказчето е по действителен случай и е плод на породилите се в мен емоции от описаното събитие, което на пръв поглед не е кой знае какво. Ето сега публикувам и оригинала, който бях изпратила до вестника. Загубила съм някъде изрезката и е възможно да има леки разминавания заради корекции на редакторите, но поне публикуваното от мен си е оригинала🙂 Бях си го озаглавила „В търсене на хуманност“, но явно редакторите са решили, че „Стотинки за чай“ е по-подходящо. Все пак аз наблягам на думата хуманност

В търсене на хуманност

В един от напрегнатите си работни дни бързам да направя поредното топло кафе, а от вратата влизат все нови и нови клиенти. Една жена с измъчено лице, с подпухнали и сини вероятно от недоспиване очи се приближава. Мисля си: „Сигурно ще поиска цигари…“. Но не. Тя извади някакви документи. Преметна кичур къдрава коса назад и простря сухата си ръка към мен. Каза ми, че това е документ, подписан от кмета, който и дава права да поиска парична помощ от гражданите за болното си дете. С почти притихнал глас и сянка на тъга в големите и замъглени очи, ми обясни за нуждата от спешна операция на 10 годишния й син в чужбина. Кой знае защо аз и повярвах въпреки, че често идваха хора, събиращи пари уж в помощ на болни деца, голяма част от които лъжеха. Повярвах й! Може би, защото болката, изписана на преждевременно състареното й лице, изнемощелият й тих примиренчески глас и бедното й облекло ми направиха впечатление. Почувствах някаква празнота… Съчувствах й, но нямах възможност да й помогна. Стана ми някак тежко и задушно…
Попита ме кой е управителят. На масата до бара седяха шефът ми и няколко негови приятели. Посочих й него. Тя се извърна, поднесе му документите и тихо, с болка и примирение в гласа, му обясни същото, което и на мен. Шефът ми я погледна съчувствено. Но един от приятелите му, добре осигурен финансово, я погледна сърдито и каза: „Нямам пари за такива работи! Аз кафето едва си плащам…“. Жената сякаш очаквала подобен отговор, се обърна и тръгна сред другите масите в заведението. Нито един човек не и обърна внимание. Всички сякаш се бяха затворили за болката на другите.
Дожаля ми. Сякаш губех нещо ценно… губех вярата, че се е запазила хуманността въпреки трудните за всички години. Губех надеждата, че бездушието и егоизма няма да завладеят хората в условията на този и без друго труден живот. Вярно от социална гледна точка периодът не бе никак благоприятен, но това не трябва да е причина да забравяме, че живеем в общество, а не сами, че имаме нужда едни от други и трябва да си помагаме. Не трябва!
Жената седна на единствената свободна маса. Поръча си чай. Изражението на лицето й не се бе променило. Личеше, че почти бе изгубила надежда, че ще намери все пак някой добър човек, който да и помогне с каквото може, да я разбере и да и подаде рамо. Сякаш й се искаше да не живее…
Занесох й чая.
Навън температурите бяха минусови. Вътре печката работеше усилено, но аз чувствах студенина. Намирах се между множество вкаменени лица, заключили съчувствието и инстинкта си да помогнат в беда дълбоко, дълбоко в сърцата си. Сякаш страшният студ навън бе сковал и чувствителността им. Това ме порази… Всички си говореха за дребните ежедневни грижи и бяха забравили само за секунди за умиращото 10-годишно момченце и гаснещата от мъка жена, стояща редом с тях. Редом с тях… и далеч от тях…
Тя стана и ми подаде стотинките чая. Не ги взех. Помислих си, че дори и няколко стотинки все пак ще бъдат спестени за операцията на детенцето. А може би исках да върна своята и нейната вяра, че все още съществуват хора, които се вълнуват и от съдбата на страдащите – тези, които животът бе ощетил и лишил от спокоен живот. Тя благодари с лека усмивка, изразяваща малко радост. Излезе навън, облечена само в подобие на шлифер и може би блузка под него. Не мисля, че усети промяна във въздуха. Там беше също толкова студено, колкото и вътре…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s