Нашият живот е в нашите ръце!

Пътят ни е осеян с много препятствия – падаме, цапаме се, удряме се, боли ни. Но животът продължава – тези изпитания трябва само да ни направят по-силни. Те не са края на нашия живот, на нашето щастие. Щастието? То ни очаква някъде там, но трябва да си го заслужим и да се преборим за него. То не ни се дава даром и не ни застига без да го потърсим.

Усмивката е пътят към сърцата на хората :))
Усмивката трябва да съпътства живота ни, да е част от ежедневието ни, да е път към сърцата на околните, да е част от нашата същност и независимо, че някой не отвръща на нашата усмивка, тя трябва да е вътре в нас, да се усмихват сърцето и душата ни. Хора всякакви.. Но ти.. ти си по-добър/а от тях щом се усмихваш и щом успяваш да превъзмогнеш тяхната грубост, студенина и безчувственост. Тези хора не са щастливи. Те са просто едни същества, които битуват, а не живеят. Ти? Ти си жив човк! Ти живееш, не просто съществуваш, когато застанеш над всичката студенина и всичко лошо, което срещаш и преживяваш, когато се научиш да приемаш всяко нещо в живота не като даденост, а като възможност да покажеш себе си, истинската си същност, истинските си мисли. Всеки има недостатъци. Няма перфектни и безгрешни хора. И всеки е различен по своему. Всеки има свой път, който трябва да извърви сам, за да издигне личността си на по-високо ниво. Защото всеки един живот ни се дава, за да имаме възможност да се усъвършенстваме и когато не сме отработили нещо в себе си, то получаваме нова възможност – един живот, едно прераждане, за да успеем да го отработим. Понякога е много трудно, друг път е по-лесно. Но трябва да се борим, да не пропиляваме възможността, която ни е дадена. Когато паднем, трябва да се изправим, колкото и да ни боли. Можем да си поплачем, за да ни олекне, да споделим мъката си, но трябва да се изправим, за да продължим! Пътят към щастието и вътрешната хармония е трънлив, но това, което ни очаква в края му си заслужава.


Любовта към живота трябва да развием в себе си. Любовта към живота и към всичко в него, кеото е прекрасно. А прекрасното е много!! Наистина много! Не успяваме да го видим, потънали в скучното ежедневие и в проблемите си, защото наистина, ако се огледаме около себе си, ще видим, че сме се затворили в една малка кутийка, наречена ежедневие, от която не сме излизали тооолкова отдавна, че всичко започва да ни дразни, изнервя… А не трябва така. Защо ни е да сме изнервени след като можем да бъдем усмихнати и да се радваме на всичко, което имаме и което сме постигнали? Поне свободата е нещо, което никой не може да ни отнеме, освен ако ние не позволим! Както и мечтите… Всъщност никой не може да ни отнеме нищо без да му го позволим…


Нека се радваме на живота!!! Защото той може да бъде и прекрасен, стига да го поискаме и да се преборим, за да го постигнем :))

Good Luck!! :))

Advertisements

Благодаря ти, че си мой приятел!

Благодаря ти, че застана до мен, когато всички други ме изоставиха!

10

Благодаря ти, че беше до мен, когато изпитвах силната нужда от рамо, на което да поплача!

love-in-nature-12

Благодаря ти, че ме чу тогава, когато всеки друг слушаше, но не чуваше! Благодаря ти, че нито веднъж не ме обвини, че съм била себе си дори, когато бърках! Ти просто ме прие таква, каквато съм.

kiss_comment_graphic_06

Благодаря ти, че всяка твоя дума, отправена към мен, е изпълнена с оптимизъм, с обич, с вяра и надежда в доброто! Благодаря ти, че, когато съм щастлива, а ти си тъжна, пак се радваш заедно с мен(а аз тъгувам с теб, да знаеш)! Благодаря ти за всяка усмивка и всяко погледче, изпълнено с топлина и човешка доброта!

smile21

Благодаря ти, че винаги си искрена, че никога не позволяваш да се прокрадне в теб съмнение, че мисля нещо лошо за теб! Благодаря ти за обичта, сълзите, радостта и споделеното присъствие! Благодаря ти, че ми позволяваш да бъда твой приятел!

img_79556_48902_b

Благодаря ти, че те има! Ти си безценно съкровище, което се моля Господ да закриля и което да не позволява да бъде осквернено от никого! Ти си най-големият дар, който съм получавала някога!

picn89

Моля се всеки да намери в живота си поне един такъв приятел, защото е едно огромно богатство, което няма цена!

c5795b047f1

Посветено на Анел!

Когато обичаш някого… и споменът за него

Когато обичаш някого, не ти трябват снимки за спомен от него. Ти го пазиш в сърцето си, той е в мислите ти, усещаш го със сетивата си въпреки, че не е до теб. Дори да нямаш нито един запечатан миг с него на снимка, какво от това? Ти помниш лицето му, помниш усмивката му, помниш искриците радост и сълзите от тъга в очите му, усещаш допира му и цялата емоция, която ти е предал чрез него, усещаш насладата от момента, в който си бил близо до него, усещаш топлината, която се разлива по тялото ти, знаейки, че този човек те обича и ти също го обичаш: усещаш ОБИЧТА, БЛИЗОСТТА, ПОДКРЕПАТА, СПОКОЙСТВИЕТО, ДУШЕВНИЯ МИР в себе си… усещане, което само този човек би могъл да ти даде!
f_love6m_6f55e3d
И всичко това пазиш в паметта си, скътаваш в душата си… Не ти трябват снимки, няма нужда от тях. Споменът за усещането, самото усещане е вътре в теб и можеш винаги да го извикаш, когато имаш нужда, за да почувстваш същото, което и тогава, когато се е запечатал в теб. И в този миг бъди щастлив, не изпитвай болка, защото е щастие самия факт, че можеш да изпиташ същото отново! Този спомен ти дава много повече от хартийка с образ. И да, снимките също ти създават усещания, когато ги погледнеш, но това е именно, защото те събуждат този спомен вътре в теб, както клечицата кибрит се запалва щом я драснеш в коя да е кибритена кутийка. Как запомняш чувството и можеш да го възпроизведеш абсолютно същото?!! Та това не са думи, а нещо, което само се опитваме да опишем с думи, но едва ли някой би могъл да го предаде цялостно и завършено така, както наистина го чувства. Но усещането все пак се запазва… и ние сме щастливци, че е така!
Гледах филма „Великата тайна на водата“ преди време и вчера, провокирана от един коментар тук в блога, го гледах отново. Осъзнах… Водичката в нас запаметява усещанията ни. И прекрасни, и не… всичко помни! Няма значение, че не са думи, тя съхранява емоцията ни в структурата си. Формира молекули с очертанията на нашите емоции! Чудно!
heart2
Затова, когато обичаш някого, бъди сигурен, че споменът за него и тази обич ще останат непокътнати във времето и когато имаш нужда от него, обърни се към себе си… ще си спомниш, ще почувстваш отново…

Няма нищо случайно

Защо човек обръща повече вниманиe на красивото и доброто около себе си, когато се чувства самотен и онеправдан? Защо сме по-чувствителни в тези моменти? Май не знам отговора… Мисля си, че може би, защото тогава разбираме, че сме пропуснали да се зарадваме на много малки нещица преди, които в този момент биха ни направили щастливи. Само, че тогава са ни се сторили като даденост, за която не е било нужно да се борим. Но те съвсем не са даденост, както не са без причина и случващите ни се лоши събития. Всеки изживява това, което си е заслужил било то в предишен живот, било в настоящия.
На мнение съм, че няма нищо случайно. Всеки човек, с когото се пресекат пътищата ни, всяко събитие, през което преминем… нищо не се случва току-така. Това са нашите уроци или нашите „награди“. Ако съумеем да се замислим върху преживяното и разберем посланието му, няма да повтаряме повече една и съща грешка, която е провокирала появата му или ако е хубаво, ще успеем да му се зарадваме. Не обърнем ли внимание просто ще продължим да си повтаряме грешката докато не научим урока си.
Затова и когато се чувствате потиснати, не се самосъжалявайте, а помислете и се запитайте: „Защо се чувствам така? Къде сгреших АЗ? Как мога да поправя грешката си?“. Не търсете вината у никой друг! Винаги сме си виновни самите ние. Ние решаваме как да реагираме в дадена ситуация, как да възприемем случващото се и резултатите са плод на тези реакции. Поправяйки грешките си, разсъждавайки върху действията си и осъзнавайки причината за тях, ние развиваме себе си, нашето самосъзнание. Едва ли бихме могли да достигнем духовно съвършенство, но стремжът към него ни носи достатъчно много – крачка по пътя към изчистване на натрупаната лоша карма или натрупване на добра. А нали затова сме на този свят. Така, че мислете му, ако днес не се усмихнете на някого от сърце и не кажете поне една добра дума 😉

Родният край

Вървя бавно, връщайки се от зъболекар и в мен се прокрадва едва доловимо мисълта, че след 3 дена заминавам да уча в Пловдив. Далеч от дом и семейство, далеч от родния край. Поглеждам от височината надолу към града. Моето градче – свидно и мило, така топло сгушено в подножието на балкана под раззеленените хълмове. Почувствах родния си край като част от мен… Осъзнавам, че обичам тази прекрасна земя под името Родопи. Живея в нея, обичам я и тя също ме обича и живее в мен :)) Трепти като пламъче в сърцето ми и ме топли усещането за нея.
Отново поглеждам плавно издигащите се планински върхове и сякаш виждам как се клатушкат леки вълни на спокойно море. Каква дивна хубост, каква необятна, неостаряваща и жизнена природа! Изпълват ме с гордост, с възхищение и радост тези зеленикаво-кафяви нежно разливащи се и в същото време величествено извисяващи се хълмове… Сетих се за думите на баща си: „Родопската песен е като Родопите: плавна и величествена…“. Сетих се и за произведението на Яворов „В полите на Витоша“(макар и не във връзка с основното внушение на произведението). Е, моето градче е в полите на Източните Родопи и сякаш е пропито с топлина. Неземна хубост и прелест, спокойствие и величие, уют и закрила… Сигурност е първата дума, която се прокрадва в мислите ми. Сякаш няма по-неповторимо, по-безопасно, по-райско, по-съкровено кътче за мен от нея! По тялото ми се разлива топлина, а очите ми не могат да се нагледат на върховната неописуема и неповторима гледка. Просто не мога да се наситя на красотата на пейзажа и на излъчваната от него мистична топлина. Родният край е най-скъп, най-хубав, най-приветлив, най-гостоприемен, най-ласкав, най-примамлив…
Преди не вярвах, че човек може толкова силно да обича мястото, където е роден и израснал, където е изпитвал толкова болки и радост, където е прекарал детството си. Сега се убедих, почувствах… и изпитвам странна тъга, че се откъсвам от него. Където и да съм, то винаги ще ми липсва, ще ме сгрява споменът за него в студените и сурови зими, ще ме облива с топлина, когато съм тъжна…
Тази гледка никога няма да забравя! И макар да не е по силите ми да я нарисувам с ръце, сърцето, душата и паметта ми му дават прекрасни и незабравими очертания, запечатани завинаги с обичта към родния край.

В търсене на хуманност

Това е едно от многото разказчета, които съм написала. Случайно го открих в един друг блог(представете си!!!): http://eagle.blog-reporter.net/tag/%D1%87%D0%B0%D0%B9/. По принцип го бяха публикували във вестник „Труд“ преди няколко години. Тогава бях в 12 клас и работех като сервитьорка. Разказчето е по действителен случай и е плод на породилите се в мен емоции от описаното събитие, което на пръв поглед не е кой знае какво. Ето сега публикувам и оригинала, който бях изпратила до вестника. Загубила съм някъде изрезката и е възможно да има леки разминавания заради корекции на редакторите, но поне публикуваното от мен си е оригинала 🙂 Бях си го озаглавила „В търсене на хуманност“, но явно редакторите са решили, че „Стотинки за чай“ е по-подходящо. Все пак аз наблягам на думата хуманност

В търсене на хуманност

В един от напрегнатите си работни дни бързам да направя поредното топло кафе, а от вратата влизат все нови и нови клиенти. Една жена с измъчено лице, с подпухнали и сини вероятно от недоспиване очи се приближава. Мисля си: „Сигурно ще поиска цигари…“. Но не. Тя извади някакви документи. Преметна кичур къдрава коса назад и простря сухата си ръка към мен. Каза ми, че това е документ, подписан от кмета, който и дава права да поиска парична помощ от гражданите за болното си дете. С почти притихнал глас и сянка на тъга в големите и замъглени очи, ми обясни за нуждата от спешна операция на 10 годишния й син в чужбина. Кой знае защо аз и повярвах въпреки, че често идваха хора, събиращи пари уж в помощ на болни деца, голяма част от които лъжеха. Повярвах й! Може би, защото болката, изписана на преждевременно състареното й лице, изнемощелият й тих примиренчески глас и бедното й облекло ми направиха впечатление. Почувствах някаква празнота… Съчувствах й, но нямах възможност да й помогна. Стана ми някак тежко и задушно…
Попита ме кой е управителят. На масата до бара седяха шефът ми и няколко негови приятели. Посочих й него. Тя се извърна, поднесе му документите и тихо, с болка и примирение в гласа, му обясни същото, което и на мен. Шефът ми я погледна съчувствено. Но един от приятелите му, добре осигурен финансово, я погледна сърдито и каза: „Нямам пари за такива работи! Аз кафето едва си плащам…“. Жената сякаш очаквала подобен отговор, се обърна и тръгна сред другите масите в заведението. Нито един човек не и обърна внимание. Всички сякаш се бяха затворили за болката на другите.
Дожаля ми. Сякаш губех нещо ценно… губех вярата, че се е запазила хуманността въпреки трудните за всички години. Губех надеждата, че бездушието и егоизма няма да завладеят хората в условията на този и без друго труден живот. Вярно от социална гледна точка периодът не бе никак благоприятен, но това не трябва да е причина да забравяме, че живеем в общество, а не сами, че имаме нужда едни от други и трябва да си помагаме. Не трябва!
Жената седна на единствената свободна маса. Поръча си чай. Изражението на лицето й не се бе променило. Личеше, че почти бе изгубила надежда, че ще намери все пак някой добър човек, който да и помогне с каквото може, да я разбере и да и подаде рамо. Сякаш й се искаше да не живее…
Занесох й чая.
Навън температурите бяха минусови. Вътре печката работеше усилено, но аз чувствах студенина. Намирах се между множество вкаменени лица, заключили съчувствието и инстинкта си да помогнат в беда дълбоко, дълбоко в сърцата си. Сякаш страшният студ навън бе сковал и чувствителността им. Това ме порази… Всички си говореха за дребните ежедневни грижи и бяха забравили само за секунди за умиращото 10-годишно момченце и гаснещата от мъка жена, стояща редом с тях. Редом с тях… и далеч от тях…
Тя стана и ми подаде стотинките чая. Не ги взех. Помислих си, че дори и няколко стотинки все пак ще бъдат спестени за операцията на детенцето. А може би исках да върна своята и нейната вяра, че все още съществуват хора, които се вълнуват и от съдбата на страдащите – тези, които животът бе ощетил и лишил от спокоен живот. Тя благодари с лека усмивка, изразяваща малко радост. Излезе навън, облечена само в подобие на шлифер и може би блузка под него. Не мисля, че усети промяна във въздуха. Там беше също толкова студено, колкото и вътре…

Размисли

Гледах "Море от любов"... много се разчувствах дори разплаках... Не, не е обикновената история за двама влюбени, които се обясняват един на друг. Този път беше различно... покъртителна история за едно семейство, загубило най-ценното в живота си - 15 годишното си дете, отгледано с любов! Трагедия... Не знам какво повече да кажа! И понеже зная, че моите родители също са загубили дете, а аз сестра си макар и да не я помня понеже съм била малка, ме заболя само като ги гледах двамата. Помислих си колко силен трябва да е човек, за да запази любовта си към хората и към живота въпреки загубата на част от себе си. Чудя се как моите родители са оцелели, как са се запазили толкова добри. Продължили са... може би заради мен, може би защото са нямали друг избор... не знам, но сега осъзнавам колко силни личности са. Сълзите ми текат... колко ли тежко им е било? Разбирам защо съм толкова ценна за тях, защо мама винаги иска да съм до нея, защо баща ми прави всичко възможно, за да не се чувствам лишена от нищо... А аз винаги съм казвала, че няма да се върна да живея в родния си град. Сигурно ги боли , като ме слушат да говоря така. Човек е егоист. Разбира колко ценно е нещо или някого за него едва, когато го загуби. И всеки го знае, казва го, но не всеки го осъзнава напълно. Не е ли странно как не можеш да живееш сам?! Нужен ти е поне един човек, който да те обича и обгрижва било то родител, приятел или любимото ти същество. А децата... защо залагаме толкова на тях? Аз лично като видя дете изпадам в едно такова състояние на умиление... Изглеждат ми искрени, изпълнени с живот, прекрасни същества... ангелчета, беззащитни и същевременно излъчващи огромна сила - силата на обичта, силата на съзнанието, силата на невинността, силата на вярата и надеждата, на жаждата за живот, силата на.... душевността, която се открива, която се оголва и не се страхува да се покаже такава, каквато е! Затова има и една приказка: "Чиста и невинна като детската душа"(не е точно така, но смисъла е същия ;) ) Децата са богатство! По някакъв начин те карат да си спомниш всичката емоционалност, която си загърбил. Ставаме безчувствени с времето съм забелязала. Не знам защо, не знам как, не знам кога... Просто в един момент осъзнаваш, че не си толкова чувствителен и неща, за които преди си се разчувствал, сега дори не намират място в мислите ти... Това ме плаши понякога... Затова се възхищавам на родителите си и на тези хора, които се появиха в "Море от любов". Запазили са своята чувствителност и душевност въпреки, че живота им поднася гадости...

(function(i,s,o,g,r,a,m){i['GoogleAnalyticsObject']=r;i[r]=i[r]||function(){
(i[r].q=i[r].q||[]).push(arguments)},i[r].l=1*new Date();a=s.createElement(o),
m=s.getElementsByTagName(o)[0];a.async=1;a.src=g;m.parentNode.insertBefore(a,m)
})(window,document,'script','//www.google-analytics.com/analytics.js','ga');

ga('create', 'UA-66443746-2', 'auto');
ga('send', 'pageview');